„Необосновано завишен брой на съдиите в Република България“ – реалност или внушение?
Наскоро Евростат публикува данни, показващи че за 2024 г. България се нарежда на четвърто място в Европейския съюз (ЕС) по брой на съдии на глава от населението /35,4 съдии на 100 000 души/ [1] . От статистическата информация се установява, че Хърватска и Словения са на първите две места, съответно с 43.3 и 40.2 съдии на 100 000 души население, следвани от Люксембург с 36.0 съдии на 100 000 души. Тези данни се анализираха от различни медии и неправителствени организации като знак, че броят на съдиите в България е прекомерно голям и съответно това даде повод за дискусия, че по отношение на съдебната власт следва да бъдат предприети различни кадрови и финансови мерки. Базата, на която почиват констатациите за прекомерност на съдиите в България, са публикуваните данни на страницата на Евростат. В тази връзка, необходимо е да се акцентира, че Евростат е статистическа служба към Европейската комисия, която прави сравнителен анализ между различните държави-членки на ЕС по определени показатели. Следва да се посочи обаче, че сравнението, направено от Евростат касае един единствен показател, който е взет предвид – броя на съдии на глава от населението. Вземането предвид единствено на този показател, обаче, не може да обоснове тезата за прекомерност на броя на съдиите. За да бъде направен точен и обективен анализ и сравнение между държавите- членки, който да доведе до извод, че в някои от тях броят на съдиите е прекомерен, то следва да се отчетат множество фактори, само един от които е изследване на съотношението на броя съдии на глава от населението. В тази връзка, едно от основните обстоятелства, които следва да се вземат предвид е броят на делата, които подлежат на разглеждане спрямо броя на съдиите. Предвид това и с оглед пълнота и акуратност на сравнителния анализ между държавите-членки е необходимо да се изследват множество фактори, които намират различно проявление в държавите-членки на ЕС, при съвкупния анализ на които, може да се достигне до обективен извод дали броят на съдиите е прекомерен, достатъчен или малък с оглед нуждите на населението. Макар България да е на едно от челните места по брой на съдии на глава от населението в ЕС, тя също е и на едно от челните места в ЕС по брой на дела, които разглежда един съдия. Съгласно Обобщени статистически таблици за дейността на съдилищата за 2025 година [2] , броят на делата, които постъпват в съдилищата прогресивно се увеличава /за пример може да бъде дадено значителното увеличение на граждански дела по общия ред, подлежащи на разглеждане в районните съдилища в областите центрове – 103 515 за 2025 г. в сравнение с 98 820 за 2023 г./. От публикувани данни на сайта на Върховния административен съд, за 28-те административни съдилища в страната общият брой на приключените дела е 43 337, което е с 3104 дела повече спрямо 2024 г. - увеличението е със 7,72%. Причините за това се дължат основно на три групи от обстоятелства, а именно: липсата на дела, които да се разглеждат от извънсъдебни юрисдикции, недостатъчната държавна реакция по отношение на множество правоотношения, което несъмнено рефлектира върху дейността на съдебната власт, и все по-големият брой на производствата, които са възложени за разглеждане от съдилищата. I. В редица държави-членки на ЕС определени производства са разпределени за разглеждане от извънсъдебни юрисдикции. Като пример следва да бъдат посочени делата за развод по взаимно съгласие. От изследване, направено от Съда на ЕС, озаглавено „Извънсъдебен развод: правила, процедури и трансгранично признаване в държавите- членки“ [3] , се констатира, че в много от държавите-членки на ЕС, измежду които Франция, Италия, Испания, Португалия, Румъния, Гърция и др., е въведена извънсъдебна процедура за разглеждане на молба за развод при взаимно съгласие. От изследването може да бъде направен извод, че в различните европейски държави варират елементите от фактическия състав, които следва да са налице, за да се допусне развод от извънсъдебна юрисдикция. Във всички държави-членки обаче, като необходим елемент присъства споразумение между съпрузите за прекратяване на брака им. В различните държави-членки се наблюдават и допълнителни елементи, които следва да са налице, за да бъде осъществена тази процедура, като: минимална продължителност на брака /Испания/, липсата на малолетни и непълнолетни деца /Испания и Италия/, постигането на съгласие между съпрузите относно семейното жилище /Португалия и Словения/. Въведени са и някои изключения от допускането на развод по взаимно съгласие по този ред, когато се налага да се защитят по-добре интересите на детето /във Франция не се допуска извънсъдебен развод при необходимост детето да се изслуша от съда/. Формата на постигнатото от съпрузите споразумение следва да бъде писмена, с изключение на Гърция, където е допустимо това съгласие на съпрузите да бъде представено в обща декларация в дигитална форма. В повечето от държавите-членки, където е уредена възможност за извънсъдебно прекратяване на брак е предвидено, че компетентният орган по такива производства е нотариус /Франция, Гърция, Латвия и Словения/ или служител по граждански регистрация /Италия и Португалия/. В някои от държавите е предвидена и роля на прокурора в извънсъдебния развод, когато е необходимо да се охранят правата и интересите на родените от брака деца /какъвто е случая в Португалия/. Относно правните последици на такъв извънсъдебен развод, следва да се акцентира, че в някои от държавите-членки е предвидено актът, постановен от извънсъдебната юрисдикция да има същите правни последици като съдебното решение /Португалия и Италия/, докато в други европейски държави е посочено, че такъв акт представлява официален документ, който поражда обвързващи правни последици. Като извод от изследването, Съдът на ЕС е посочил, че процедурата по извънсъдебно прекратяване на брака опростява и ускорява процедурата по развод, разтоварва съдилищата от значителен брой дела, като същевременно не изключва напълно намесата на съд, при необходимост да се защитят интересите на родените от брака деца. От гореизложения анализ се налага разбирането, че в редица държави-членки е предвидено определен тип дела да се разглеждат от извънсъдебни юрисдикции. Въвеждането на такъв тип процедура разтоварва съдилищата от множество дела, които не се отличават с фактическа и правна сложност. В светлината на гореизложеното, ако се върнем на публикуваните данни от Евростат, на дъното на класацията за брой съдии на глава от населението са Испания /6,2 съдии на 100 000 души/ и Италия /7,9 съдии на 100 000 души/. Именно в тези държави обаче се констатира, че е предвидено разводът по взаимно съгласие да се разглежда от извънсъдебна юрисдикция, което значително разтоварва съдилищата в посочените държави-членки. Не е за пренебрегване и обстоятелството, че Италия е на челно място по брой на забавени дела, което е констатирано в редица решения на ЕСПЧ (Bottazzi срещу Италия [4] ; Verrascina и други срещу Италия [5] ; Montalto и други срещу Италия [6] и др.). В контекста на гореизложеното, следва да се помисли de lege ferenda за въвеждането в България на такива извънсъдебни юрисдикции, които да разглеждат определени категории дела, като развод по взаимно съгласие и други охранителни производства /отказ и приемане на наследство, даване на разрешение при разпореждане с имущество на дете и др./ при съблюдаване на публичния интерес и интересите на децата, когато е налице необходимост от това. II. Вторият аспект, който следва да се вземе предвид при анализа на факторите, които рефлектират върху натовареността на съдилищата в България, е свързан с недостатъчната реакция от компетентните за това институции на изпълнителната власт по отношение на констатираното системно нарушаване на законодателството от определени частноправни субекти. Като пример за това може да се изтъкне дейността на небанкови финансови институции, предоставящи по занятие кредитно финансиране. Въпреки константната и безпротиворечива съдебна практика, както на българските съдилища, така и на Съда на ЕС, по повод на отправени към него преюдициални запитвания, относно съществуването на неравноправни клаузи в договори за потребителски кредит и извършването на нелоялни търговски практики от значителен брой финансови институции в България, се наблюдава недостатъчна институционална реакция. Незаконосъобразните практики следва да бъдат адресирани и по отношение на тях да се вземат съответните санкционни и регулаторни мерки. В тази връзка, следва да се спомене Решение № 6438 от 27.05.2024 г. на АдмС - София по адм. д. № 2851/2024 г., с което е потвърдено Решение № 784 от 14.02.2024 г. постановено по н. а. х. д. № 15313 по описа за 2023 г. на Софийски районен съд, с което е потвърдено наказателно постановление, издадено от изпълняващ длъжността директор на Регионална дирекция към Главна дирекция "Контрол на пазара" при Комисията за защита на потребителите, на основание чл. 83, ал. 1 от ЗАНН и чл. 232, ал. 2 във връзка с чл. 210а от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), с което на "касатора е наложено административно наказание "имуществена санкция" в размер на 2000 (две хиляди) лева за нарушение на чл. 68е, ал. 2, предл. второ във връзка с чл. 68 г, ал. 4 във връзка с чл. 68в от ЗЗП. Съдът е констатирал нарушение на финансовата институция да включи в Стандартния европейски формуляр информация относно разходите, свързани с договора за кредит, като една от основните негови характеристики, като вместо това, в съответната графа е инкорпорирана информация само относно правопораждащият факт за възникването на неустойката - необезпечаването на договора с поръчителството на едно физическо лице, и формулата за изчисление на подневно генерираното вземане за неустойка, като това създава за потребителя реални предпоставки за заблуждаване. В контекста на цитираното решение на Административен съд-София град, предприетите контролни действия на Комисията за защита на потребителите при констатиране на такъв тип нарушения от финансовите институции могат да бъдат разширени и прилагани по-активно. Следва да се акцентира, че съгласно чл. 210а от ЗЗП, за нарушение на чл. 68в, чл. 68г, чл. 68ж, т. 1 – 11, 13, 15, 18 – 27 и чл. 68к, т. 3 – 6 на виновните лица се налага глоба в размер от 1000 до 30 000 лв., а на едноличните търговци и юридическите лица – имуществена санкция в размер от 2000 до 50 000 лв. Същевременно, съгласно чл. 232, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП, в случаите на санкционирано с влязло в сила наказателно постановление нарушение по този закон, контролният орган предлага на органа, издал лиценза и/или разрешителното за упражняване на дейност, неговото отнемане. Органът, издал лиценза и/или разрешителното за упражняване на дейност, се произнася по предложението с мотивирано решение, за резултатите от което уведомява незабавно контролния орган по ал. 1, а в случай че отнема издадения лиценз или разрешение, посочва и датата и основанието за отнемането му. Въпреки предоставените на Комисията правомощия, се наблюдава недостатъчна активност по предприемане на мерки по установяване и налагане на санкции по повод на нарушенията, свързани с условията /клаузите/, при които небанковите финансови институции предоставят кредитно финансиране. Това от своя страна има за пряк резултат продължаващо поведение на тези доставчици на финансови услуги, при което те си служат с договори, съдържащи множество неравноправни клаузи. Тези неравноправни клаузи се съдържат в типизирани /бланкови/ договори, които се предоставят на потребителите и за които като единствена възможност за защита остава съдебното исково производство. Именно този дефицит на предварителна регулация и установяване на нарушенията, извършени от финансовите институции, (свързани със системното налагане на неравноправни клаузи на потребителите) генерира значителен обем от граждански производства /искови и заповедни/, които подлежат на разглеждане от съдилищата в Република България. III. Въвеждат се производства, изцяло нови за българската юриспруденция, които отново са възложени за разглеждане в своята цялост на съдилищата. В тази връзка, следва да се посочи производството по несъстоятелност на физически лица, което беше предвидено в новоприетия Закон за несъстоятелност на физическите лица. На първо четене са приети и промени в ГПК за въвеждане на производство за разглеждане на т.нар. SLAPP дела (стратегически съдебни производства, насочени срещу публично участие). Налага се извод, че установената в последните години законодателна тенденция и стремеж не е определени дела /предимно охранителни производства/ да бъдат изведени от системата на съдилищата, а напротив, същата да бъде допълнително натоварена с нови категории производства. Гореизложените акценти водят до извод, че макар България да е на челно място по брой на съдии на глава от населението, то това по никакъв начин не следва да бъде възприемано като индикатор, че броят на съдиите е прекомерен, тъй като водещият фактор, който следва да бъде взет под внимание е именно броят на дела, които разглежда всеки един съдия. Налице е необходимост от преосмисляне на концепцията за дейността на съдебната власт и разглеждането й не самостоятелно, а в контекста на мястото й в държавния апарат, което именно би довело до нейното правилно разбиране и намиране на най-адекватните мерки за бъдещото й развитие. Автор: съдия Лидия Георгиева, Председател на Районен съд – Своге, Член на Управителния съвет на Асоциация на жените съдии в България [1] How many judges does the EU have? – Article published by Eurostat, https://ec.europa.eu/eurostat/en/web/products-eurostat-news/w/edn-20260717-1 ; [2] ОБОБЩЕНИ СТАТИСТИЧЕСКИ ТАБЛИЦИ ЗА ДЕЙНОСТТА НА СЪДИЛИЩАТА за 2025 година, публикувани от ВСС [3] Extrajudicial divorce: rules, procedures and cross-border recognition in Member States, research note from the Directorate for research and documentation, Court of Justice of the EU. [4] Bottazzi срещу Италия, жалба № 34884/97; [5] Verrascina и други срещу Италия, жалба № 15566/13; [6] Montalto and Others v. Italy, жалба № 37301/17