Децата и наркотиците

Всеки наказателен съдия вижда в съдебната зала края на една човешка история.

В съдебната зала хората влизат, когато вече има престъпление, зависимост, разрушени отношения, загубени години, понякога и загубен човешки живот. Там работата на съдията е ясна – да приложи закона безпристрастно, според доказателствата и вътрешното си убеждение. И да накаже.

Но през годините аз все по-често си задавах един друг въпрос -защо е започнала тази история и възможно ли е било да не се стигне до този тежък резултат? А съм виждала наистина тежки човешки съдби – родители, стигнали дотам да връзват детето си за парното, за да го откъснат от дилъра; мъже, загубили самоуважението и достойнството си, останали без семейство и приятели; смърт.

От този въпрос се роди инициативата на Апелативен съд – Варна „Децата и наркотиците: истина и легенди“.

Наркотиците са част от живота ни. Знаем, че ги има около училищата, в клубовете и на партитата, че до тях може да се стигне ужасно лесно, че непрекъснато се появяват нови вещества. Чуваме за поредния задържан, за поредното дете, което е опитало, за поредния млад човек, който употребява. И сякаш постепенно свикнахме с това, до степен да е по-лесно да се снабдиш с доза, отколкото да си поръчаш пица.

Развихме толерантност към самото им присъствие.

Не защото непременно ги одобряваме, а защото започнахме да ги приемаме като неизбежна част от света, в който живеем. Все по-рядко се питаме защо е така и дали наистина трябва да бъде така. Понякога дори безкритично възпроизвеждаме една от най-опасните легенди – че има „опасни“ и „безобидни“ наркотици, че има зависимост и има „само опитване“, че наркотикът може да бъде просто част от забавлението.

Не бива да свикваме.

Не бива да приемаме за нормално децата ни да растат в среда, в която наркотикът е просто още една възможност, която някой ден вероятно ще им бъде предложена. И не мисля, че трябва да се примиряваме с убеждението, че нищо не зависи от нас.

Но промяната няма да дойде чрез страх и назидание. Децата не се нуждаят от още една лекция, в която възрастните им обясняват как трябва да живеят. Те имат нужда от честен разговор. От знание, което им позволява да различават истината от легендите. От възможност да зададат своите въпроси и да получат отговори, които не подценяват способността им сами да мислят и да избират.

Именно затова още от началото за мен беше важно да не влизам сама в училищната стая.

Аз мога да разкажа какво виждам като наказателен съдия. Познавам наркотиците през делата – през престъпленията, наказанията, разрушените семейства и човешките съдби. Но има нещо, което не мога и не трябва да разказвам от първо лице – какво е да бъдеш зависим.

Затова до мен в тези срещи е Митко.

Той познава зависимостта не от книга, статистика или съдебно дело, а от собствения си живот. И е успял да излезе от нея. Когато застанем заедно пред децата, те чуват едни и същи послания, но от две много различни гледни точки. Аз мога да им разкажа как наркотикът се появява в съдебната зала. Митко може да им разкаже как много преди това влиза в живота на един човек – понякога почти незабележимо, през любопитството, компанията, желанието да бъдеш като другите или увереността, че „на мен няма да ми се случи“.

Митко не е илюстрация към думите на съдията. Той е равностоен участник в разговора.

Неговата сила е в автентичността на преживяното. Много по-лесно е да повярваш на опита, отколкото на теорията. Митко не разказва на децата какво може да се случи. Разказва им какво се е случило с него.

Децата го попитат неща, които вероятно никога не биха попитали мен или свой учител. А той може да им отговори не с теория, а със собствената си история – как зависимостта постепенно променя изборите, отношенията с хората, ценностите, свободата и самия живот.

Но има и нещо друго, което за мен е особено важно. Митко не застава пред тях просто като човек, който някога е бил зависим. Той стои пред тях като човек, който е успял да си върне живота.

Именно такива истории искам да разказваме. Не истории, които сочат някого и казват: „Вижте докъде можете да стигнете“, а истории, които показват колко висока може да бъде цената и едновременно с това колко силен може да бъде човешкият избор. Защото никой човек не трябва да бъде определян завинаги от най-трудния период в живота си.

С времето разбрах, че именно тази среща работи – съдията, който познава последиците, и човекът, който познава пътя до тях и обратно. Говорим много. Разказваме, обясняваме, понякога спорим. Децата питат – понякога директно, понякога провокативно, понякога за неща, за които възрастните предпочитат да не говорят. И точно тогава срещата придобива смисъл. Защото това не е лекция за наркотиците. Това е истински разговор за избора и неговата цена.

Не знам какво ще остане у всяко дете след една такава среща. И не бих си позволила да твърдя, че един разговор може да го предпази от всеки бъдещ риск. Но съм виждала как слушат. Как питат. Как спорят. Как понякога след края на срещата остават, защото има още нещо, което искат да кажат или да попитат.

Ние, възрастните, сме длъжници на децата си. Те порастват в свят, чиито правила не са писали и чиито опасности не са създали. Ние им предаваме този свят такъв, какъвто сме го направили и какъвто сме допуснали да стане. Затова не можем просто да очакваме от тях сами да се научат как да оцеляват в него.

Дължим им знание. Не знание за един идеален свят, в който наркотиците не съществуват, а знание за реалния – такова, което ще им помогне да оцелеят в него: да разпознават риска, да не вярват на легендите, да знаят, че наркотикът винаги има цена – различна според изборите, които човек прави, но цена винаги се плаща – и да направят своя избор и когато ние не сме до тях.

Защото няма защитени деца. Няма имунизирани семейства. Образованието, доброто семейство, интелигентността, любовта и грижата могат да бъдат опора, но не дават абсолютна защита. Мисълта „на моето дете това няма да се случи“ може би е една от най-опасните легенди, които ние, възрастните, разказваме сами на себе си.

И затова продължавам.

Не можем да премахнем наркотиците от света, в който растат децата ни. Не можем да бъдем до тях във всеки момент. Не можем да направим избора вместо тях. Но можем да ги подготвим за момента на избора.

Можем да дадем знание. Да разрушим поне една легенда. Да оставим една истинска човешка история, един въпрос или едно изречение, което да даде опора точно когато е необходимо.

За мен това е смисълът на превенцията – не да обещаем, че никой никога няма да сгреши, а да увеличим шанса един млад човек, когато бъде поставен пред избор, да го направи информирано и осъзнато.

Днес ми се иска опитът, започнал с „Децата и наркотиците: истина и легенди“, да продължи и да достигне до повече деца и млади хора чрез инициативата на Асоциацията на жените съдии в България „Без легенди… Избрах себе си!“

Иска ми се да намерим и други съдии, които са готови да излязат от съдебната зала и да разговарят с младите хора. Да намерим и други хора като Митко – хора, преминали през зависимостта, върнали живота си в собствените си ръце и готови отговорно и честно да споделят преживяното. Да привлечем учители, родители, специалисти и организации, които вярват, че превенцията е наша обща кауза.

Ако вярвате в това, присъединете се към нас.

Защото наркотиците са станали част от живота ни, но не сме длъжни безкритично да приемаме тяхното присъствие. Промяната на тази обществена нагласа няма да се случи сама. Тя зависи от всички нас.

Като съдии обикновено се срещаме с човека в края на историята.

С тази инициатива бих искала да бъдем там много по-рано – когато историята все още може да бъде написана по друг начин.

И когато дойде моментът на избор, едно дете да има повече причини да каже: „Избирам себе си.“

Светослава Колева

Съдия в Апелативен съд - Варна

Член на Управителния съвет на АЖСБ